Слово на председателя на журито 2010 г.

Прочетете резултатите от конкурса.
admin
Администратор
Posts: 34
Joined: Wed Jul 07, 2010 7:07 pm

Слово на председателя на журито 2010 г.

Postby admin » Sat Aug 29, 2015 7:17 pm

Скъпи участници в Четвъртия национален ученически конкурс за литературно творчество и журналистика “Стоян Михайловски”, Русе`2010,

Уважаеми дами и господа,


Днес отново имаме повод за духовна радост, която кълни напористо въпреки неблагодатната почва на нашето време. Радват ни текстовете на младите хора, които участват в поредното издание на настоящия конкурс.

Естествено е предложените творби и журналистически материали да са неравностойни по творческа изява, по демонстрирани умения да се използва българското слово в неговите образно-естетически измерения, с публицистичната му острота и яркост. Затова едни от предоставените текстове регистрират само участието на своите автори, а други – подпечатват съответното отличие. Но радостното е, че младостта на България търси Словото, за да въплъти в него нежеланието си да бъде безразлична към света и собствения си живот, за да изрече болката и страховете си, огорченията и съмненията си, за да сподели съкровената си интимност, богата с многообразието на копнежи, с чисти пориви към насъщното за съществуването на човека през всички времена – любов, красота, добро, приятелство. За да декларира, че все още не е емоционално обедняла.

Няма да описвам пряко и да коментирам подробно силните и слабите страни на написаното от участниците в конкурса.

В навечерието на свят ден сме – Денят на народните будители. Ето защо ще се обърна към всички Вас, които сте в тази зала – учители и ученици, поети, писатели и журналисти, просветители, граждани. Ще се обърна с онези думи, които се родиха след прочита на текстовете, написани от нашите деца и внуци.

На 1-ви ноември българският дух празнува способността си да възхожда от мрака към светлината, празнува способността си да бъде просветен, знаещ, сиреч буден и бъден.

На този ден нашата Памет разгръща все по-запрашените страници на съкровено-личната ни книга, на нашата си Библия, която от векове пишем като народ с драматичното си и превратно историческо битие. За да почетем с благодарност онези, без чието саможертвено дело националната ни идентичност би била мъртва – първоучителите, просветителите, учителите и учените, писателите и поетите, далновидните държавници: Св. Св. Кирил и Методий, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Найден Геров, Добри Чинтулов, Братя Евлоги и Христо Георгиеви, Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Любен Каравелов, Захари Стоянов, Екзарх Йосиф, Марин Дринов, Иван Шишманов, Михаил Арнаудов и мн. мн. други.

Чрез словото Паметта ни дава възможност да вникнем дълбоко в смисъла на сътворения и сътворявания от будителите духовен подвиг и да го оценим като многолик динамичен процес в българското историческо време. Ето какво пише Зигмунд Милковски (псевдоним на полския писател Теодор Томаш Йеж) в романа си “Зори” (1890 г.), чието действие се развива в Русе и околностите през последните години от турското робство: България беше преживяла твърде странни събития. Както е известно, тя някога е била държава, дори могъща държава. Пропаднала. В това няма нищо необикновено; то се случва и с големите държави. Пропаднала – забравили за нея и тя самата забравила за себе си. Тая двустранна забрава се отразила така дълбоко, че я изгубили от очи историята, географията, статистиката, етнографията и литературата. Причислявали България към една категория с половците, печенезите, хазарите. Учените ги виждали в пределите на Херодотовска Скития, а името на турската провинция схващали като име само с административно значение. В края на краищата забравили за нея и – което е най-лошо – тя самата забравила за себе си. В началото на нашия век българинът не знаел, че е българин: смятал се за рая по закон, по задължение, по рождение и никой не възприемал по-добре от него и по-акуратно положението си и не се нагаждал с условията. Такава съдба му се била паднала. Кучето се ражда куче, раята – рая. Покорно понасял той съдбата си с най-голямо примирение и бил най-верен поданик на падишаха. Вълнували се и бунтували гърци, сърби, албанци, пронасяли се през България войни. Турция се разпадала, а той все оставал верен поданик и едва към 1850 година почнало да просветва в главата му. А веднъж започнало, тръгнало вече. Националното съзнание, което няколко века дремело в мрака, се пробудило и развило с удивителна бързина посредством печатната книга, която отначало излизала под надзора и с благоволението на въховната власт. Заедно с това взели да изникват различни неподозирани по-рано въпроси. Българите разбрали, че им се полага национална църква, че им се полагат политически права. И т. н.

Васил Априлов твърди: До тази епоха(1939 – реформите и хатишерифа)никаква почти мисъл за развитието на образованието не възниква у българите; даже живеещите в други държави съотечественици не помисляха за възраждането на българската писменост, срамувайки се при общуването с чужденците да се наричат българи. Ето и потресаващият спомен на Иван Добровски от детските му години(1826) – 12 годишен ученик тогава, четейки случайно вечерната си молитва на български(не на гръцки, както обикновено), той чува баща си да се обръща към него с думите: Холан момче, отде си поревнал този варварски език.

Знаейки от къде тръгват народните ни будители и какво са сторили тези пламенни родолюбци, преминавайки през преизподнята на една титанична борба за възраждането на човека, на българина, чиято духовност е била уязвена, не е трудно да се убедим, че Будител е само онзи, когото Времето извиква на историческата сцена, за да открие на своя народ, чийто живот е застинал с мъртва утроба, пътя към Изхода. Будителят е духовният водач, човекът на дълга и честта, на високия морал, на знанието и действието. Той е личност с напреднало духовно прозрение, която може да посочи Изхода и притежава волята да вдъхнови съплеменниците си като сътворители на новото си битие, на самите себе си като себеуважаващи се и живеещи с достойнство човешки същества.

Кои са светлите идеи, в които ни заклеха будителите ни? Те са блестящо формулирани от академик Михаил Арнаудов.

Първо: да държим будна и да браним непоколебимо народната си чест. Съзнанието за собственото ни народно достойнство, за народното ни право и народните ни заложби винаги трябва да е живо и активно. Григор Пърличев казва: Вярно е, че горделивият никога не прокопсва, но вярно е също, че и който презира себе си, е самоубиец... Ние, българите, трябва да се пазим повече от втория грях: трябва да се уповаваме на силите си, на трудовете си.

Второ: да бъдем разумно самонадеяни, да работим неуморно за националното си дело и да сме готови за върховни усилия в решителния момент; да разчитаме преди всичко на собствената си доблест и собствената си предвидливост. Нека си спомним думите на Васил Левски: От никого страннаго не се надяваме и никому за нищо не се молиме. Всичко се състои в нашите задружни сили, против тях не може противостоя и най-силната стихия.

Трето: вдъхновена борба за духовно единение, за непрекъснатото ни и всестранно културно възмогване.

Четвърто: вяра в предопределението на българския народ и в звездата на България.

Това се четири от най-важните идеи в канона на българщината, чийто смисъл и сега е актуален, разбира се, проектиран в съвременни измерения и приложение.

Защо и днес е потребно да извикваме в Паметта си образите на народните ни будители, защо сме още петимни да съзрем на 1 ноември през все по-овехтяващата дреха на празника не Иконата, а недогорялата свещичка в олтара на сърцето ни? Главно по три причини.

Първата причина – тя най-добре ни е разкрита още от мъдрия дядо Вазов: Имаме нужда от светлина, от вдъхновение, от вяра, от големи примери, от велики саможертвания, които издигат и окрилят душата и правят един народ уважаван”.

Втората причина – днес, за кой ли път, българското време е кризисно. Поразително е, че то може да бъде характеризирано със стиховете, написани от Патриарха на българската литература в началото на ХХ век:

Блуждаем без олтар, без Бог, без вяра,
в гърди без обич, ледни кат мермера,
в лъжата светска роби на Мамона.
И наший дух, що отрицание трови,
не вярва ни в кумирите си нови,
ни в старата икона...

И все пак днешното време е по-различно от предходните. Най-вече то е време на високите технологии, което обаче асматично се задъхва от морална недостатъчност под тежкия товар на рухнали ценности и тотално провалени идеологии. Това е време, в чиято нощ все по-често отеква раненият от безотговорност, наркотици, престъпност и проституция вик на българската младост. А една духовно и морално ранена младост трудно ще роди утре Доброто, Любовта и Красотата. Следователно и днес трябва да се търси пътя към Изхода. И днес е потребен Будителят, който като висша еманация на националната ни личност да събуди волята у отделния индивид да стане и да бъде личност.

Третата причина – и за най-непредубедения поглед върху случващото се в съвременния меркантилен глобализиращ се свят е видно, че човечеството рискува да се превърне в най-лошия и най-болезнения въпрос на вселената (Г. Василев).

Днес за науката става все по-ясно, че човечеството трябва да подобри умствените и физическите си качества, да обогати своята душевност и да развие емоционалния си интелект, за да има по-адекватно поведение в непрекъснато усложняващата се природна и социална действителност. С оглед на тази безспорна констатация не смущаващо, а ужасяващо звучат съобщенията за стремглаво увеличаващата се неграмотност сред младите хора на България, за срива в образованието на всички образователни равнища, за негласно подкрепяната експанзия на тройкаджиите във висшите ни училища. Нима съвременното ни битие ще потвърди думите на неподкупния и непримирим Димитър Подвързачов: ...демокрацията е тържество на посредствеността?!

Ето защо е потребен днес Будителят, който е призван да събуди у българина голямата истина, че благоденствието на човечеството е функция не толкова на количествените измерения на парите, колкото на качествените измерения на духа, че човекът ще допринесе за възстановяването на световната хармония най-вече с богоравната си нравствена позиция, която заема спрямо живота, с волята си да бъде вътрешно свободен и отговорен за тази свобода пред себе си и другите.

Будителят е този, който трябва да вдъхнови българина за нов живот с гениалното прозрение на съвременната научна мисъл, че заедно с физическия закон в основата на мирозданието е заложен и моралният принцип, което е най-важното условие за физическото безсмъртие на вселената и за съвършенството на човека.

Будителят е във всеки един от нас. Просто трябва да имаме съзнание за него и да следваме императивите му в общественото си поведение, защото както казва Петър Увалиев: За да бъдеш, трябва да будиш – себе си и другите.

Нека е честит на всички ви благословено идващият празник на народните будители!

Нека получените в неговото лъчезарие отличия да бъдат радост и вдъхновение за младите участници в конкурса, за техните учители, родители и наставници.

Руси Русев

* Слово на председателя на журито на церемонията по награждаването на победителите на конкурса